Шевкет

Искам да ви разкажа една история. Знайте, че това, което ще ви разкажа, не е истинската история, а моят поглед върху събитията – може би един по-романтичен поглед, но такива са предпочитанията ми.

Преди много години седях на една висока скала в Родопите. Денят беше слънчев. В небето имаше големи и красиви облаци, които ту заключваха, ту пускаха на свобода Слънцето. Наслаждавах се на тишината наоколо и в себе си, на Планината, на Космоса. В един миг облаците пуснаха един широк лъч от Слънцето и като в театрална зала този лъч освети едно място далеч в ниското под скалата. Бях поразен. Цялата картина се разстилаше пред мен, но до сега не бях обърнал внимание на мястото – махаличка от няколко къщи, каквато можете да видите навсякъде в планината, а и наоколо имаше още няколко такива. Нещо се вмъкна в мен заедно с този слънчев лъч. Картината, която той освети, ми се стори Рая – красиво и тайнствено. Не ми трябваше много, за да тръгна към това място – призивът на Духа беше толкова силен.

Махалата е разположена на широко място, където се събират две реки. Няма път до там. Беше необяснимо за мен как живеят хора така откъснати от света. И в същото време ме изпълваше любопитство и благоговение пред красотата на мястото. Къщите са стари каменни, пръснати на малки групички от 2-3 заедно и разделени една от друга с ливади, нивички и дървета между тях. Докато вървях към малкото мостче над реката пред мен, на широка ливада, над гробището,  видях стадо от 60-70 овце и кози. Овчарят, беше поседнал и ме гледаше с интерес и усмивка в очите. Беше първият човек, който срещах тук. Поздравих и се приближих. Той се зарадва и охотно се заприказвахме. Приседнах до него. Попита ме за името. Отговорих му и на свой ред го попитах за неговото. Оказа се че има две имена – турско и българско. Каза ми: “Ами, тук имаме по две имена. Моето е Борис, но съм се родил като – Шевкет”. Някак си усетих, че дълбоко в себе си му беше по-мило името Шевкет.

От този ден започнах да ходя често в махалата и се запознах с почти всичките й жители. Не беше трудно – бяха останали 4-5 двойки възрастни хора. Всички наоколо са приели отдавна българските си имена и когато говорят никога не използват турските. Той беше единственият човек там, който ми се представи с двете си имена. Беше чешит. И стана един от любимците ми.

Та, този разказ е за бай Шевкет. Когато се запознахме, трябва да е бил към осемдесетте – казваше ми, че от 70 години е с овцете и козите. Друго в живота си, освен казармената служба,  не беше правил. С животните беше обиколил цялата планина и голяма част от равнината в полите й. Те и кучетата бяха другарите му, учителите му и животът му. Този човек не знаеше нищо за страха. Разказваше ми историите си. Разказваше ги простичко, но и с някаква естествена, непревзета гордост. Казваше ми че бил много лют, но лютост в него не усещах. Напротив, беше усмихнат и приветлив. Единственото грубо нещо, което чух от него през цялото ни познанство, беше една мантра в традиционния овчарски стил, с която се обръщаше към животинките, които не го слушаха много. Сигурно лютостта му се беше заоблила през годините като думите, които ми каза тогава: ”Острата дума е като остър камък – ще направи рана. За това трябва да я въртиш в устата си дотогава, докато не се изглади както реката изглажда острите камъни и ги прави обли. Тогава да я кажеш.” Бях втрещен. На село при баба и дядо не се отнасяха с особена почит към овчарите – считаха ги все долна ръка хора. Бях възприел това схващане. Не очаквах такава мъдрост от простичкия овчар. Още толкова неща за тези хора предстоеше да науча, които да убият гордостта и надменността ми…

На младини бил серт и дивак.  Прескачал някаква ограда. Въздържах се да попитам защо. Разказваше го с известна ирония към младежките си палавости. Оградата била с дървени заострени колове. Подхлъзнал се и се нанизал на един от коловете. Закарали го в болница, последвала операция и извадили от него 40 см кол. Лекарите се чудели на късмета му – нямало засегнати органи…

Животът е бил благосклонен към него. Ухапва го пепелянка. Това става на летните кошари, които са от другата страна на билото – около час и половина път до махалата. Първо не обърнал внимание – добре бил. По едно време усетил, че нещо му прилошава и тръгнал към къщи. Едва се добрал. От там как са го закарали до болницата не помнел, но и този път го спасяват.

В гората над махалата се срещнал с глиган и нали е голям юнак, не се разминали, а издебнал глигана, хванал го за краката и го обърнал по гръб. Но животното – мощно, усетил че няма изход. Ако пусне глигана – ще го разпори, а не може вечно да го удържа така. Развикал се за помощ и добре, че от отсрещната махала, през дерето, го чули, та дошъл съсед с пушка и застрелял глигана.

Друг път, посред нощ, чул да се топурка в кошарата. Отишъл да види какво става. Вълк. Бил влязъл през дупка в стената. Вълкът се уплашил като го видял и хукнал да бяга през дупката, но не му било добра нощ – Шевкет скочил и го хванал тъкмо като се измъквал през дупката. Държи и не пуска, но и нищо не може да направи. Вълкът дърпа навън, Шевкет – навътре. Дошла и леля Салиме, жена му. Той й викнал да вземе брадвата и докато държал задницата на вълка, тя го пречукала с брадвата. “Вълците миришат особено.”, ми казваше, “Миришат подобно на чесън”.

Не ви се вярва чак, нали? И аз ги приех малко като истории – небивалици. Следващият път, когато му гостувах у дома им, обаче, от една кутия извади изрезка от стар вестник и с гордост ми я показа. Беше статия за това как овчар и жена му убиват с голи ръце вълк, заловен в кошарата. Статията беше за тях – със снимка.

Такъв беше Шевкет. Беше здрав като бик. Ще помоля тези които говорят за правилно хранене да ме извинят, но този човек беше ял цял живот хляб, картофи, мляко и овче месо. С лойчица. Не съм адвокат на това хранене. Просто то потвърждава истината, че всичко е едно – природата, мястото, начинът на живот, вярванията и храненето вървят заедно и това, което е добро за ядене на едно място от едни хора, не е добро на друго и други хора. На 80 години по цял ден обикаляше баирите с животните. В торбата имаше постелка, връхна дреха, малко храна, шише за вода и пищов. Никога не попитах дали е законен. В гората важат други закони.

Преди няколко дни ходих пак в махалата. По пътя с умиление спрях при табелата, която сам беше написал и заковал на едно младо дърво: “Вода тука има”. Личи, че първо е изписана думата “вода”, а по-късно са добавени другите две – за пояснение. Дъската, на която са написани думите сочи в дясно от пътя към чешмата, която беше направил в последните години от живота си. Беше ми казвал: “Знам едно място, където излиза хубава вода. Ще направя там чешма, та да може хора и животни да пият и да ме споменават.” Говореше за това поне една година. Първо мислех, че са само приказки, докато един ден ме заведе да ми покаже чешмата – скромна, мъничка, почти незабележима, но тече и сега.

Нека ви разкажа и за жена му – леля Салиме – красиво и поетично име. Има си и българско – Светла. Но аз предпочитам Салиме защото грее като нея. Тя е кротка и крехка на външен вид жена. Ще те посрещне с усмивка, ще те нагости с каквото има. Помня, че веднъж говорех с Шевкет и му предложих да й обясня нещо, което тя трябваше да направи с телефона си, за да може да говори с децата. Той ме изслуша, поклати глава и каза “Тя, жената за такива работи не се сяща.” Значеше, че няма да може да разбере тези сложни технологии. Не значеше “Тя е глупава и няма да разбере”.  Усетих го повече като израз на защита “Не я мъчи с тези сложнотии. Ако можеш го направи ти”.

Две случки са се врязали в паметта ми:

Бях отишъл до къщата им да ги видя. Шевкет не се беше прибрал още с животните и останах да го почакам у тях. Иначе обикалях да го търся по баирите наоколо, но беше вече късно – всеки момент щяха да си дойдат.  Тя редеше нещо по двора. Заприказвахме си. Докато си говорехме, тя слезе до сеното, което беше натрупано на една с 2-3 м по-ниска от двора ливада, и някак между другото метна на гърба си огромна връзка сено, която ми се видя като цяла купа. Побързах към нея, предложих й аз да взема и занеса сеното, но тя кротко отклони молбата ми – “А, нищо, то не е тежко.” И го понесе както виждаме мравките да носят огромни за ръста им товари. Сложи и разпредели храната в яслите. Бях поразен и не знаех какво да кажа. Не беше и нужно.

Друг път бях останал да нощувам у тях, или както се изразяват там “Ела да лежим у нас тази вечер.” Леля Салиме ме настани в стаята и отвори стар гардероб. Не знам защо ми го показа. Мисля, че ме беше приела за вътрешен човек, което за мен беше голяма чест. Тези хора лесно отвориха сърцата си за мен. Моето също се отвори за тях и ги прие като братя и сестри. От гардероба извади нещо, което разгърна пред мен. Не бях виждал такова чудо. Беше халище. Каза, че го е изтъкала сама наскоро след сватбата им. До сега се разтрепервам при спомена за това, което ме завладя – от халището грееше слънце, течеше река, имаше буря, светкавици, дъжд, цъфтяха всички видове полски и горски цветя, цялата гора с величието и благородството си беше там, беше един неземен вихър от цветове и емоции. Тогава ме прониза разбирането за израза “моен чиляк” (моят човек), който жените в Родопите използват. Ние, в градовете казваме “мъжът ми”. В сравнение с родопския израз ми звучи почти обидно. Това беше любовта, която лумва в сърцето на младите хора и узрява в суровите години на оцеляване. Всеки от нас я търси в негова си форма, догаждайки се за съществуването й, но малцина имат привилегията да я изживеят. Тогава знаех много ясно, че те я познават. Без красиви и възвишени думи. Те я практикуваха. Спокойно и величествено като самата планина, чиито рожби бяха.

Шевкет си отиде преди години. Умираше трудно, бавно и мъчително. Не зная с какво го беше заслужил. Тялото му беше много силно, но явно не можа да се справи с това, което го застигна. На външен вид всичко изглеждаше спокойно, но ясно виждах болката, която изпитват и двамата. И ясното, дълбоко усещане за смъртта. Имаха къща в равнината. Бяха се пренесли там в последните месеци на живота му, за да им помагат младите. Леля Салиме повече не се качи в къщата, където беше преминал целият им живот…

Понякога си спомням за тях. И изпитвам обич и сърцето ми се изпълва с красота. Една такава огромна и всеобхватна, вселенска и красива обич, каквато усещаш, когато си в Родопите. Тогава си спомням, усещам как тази обич крепи всичко в този свят, събира го и го държи в едно. Вървя през гората през нощта и не изпитвам капчица страх – само тази обич. Не бързам за никъде, вървя спокойно и смирено. И усещам как гората ми отвръща със същото.